писмо в бутилка

I should have been such a little, yet sweet, fool in my immaturity to leave a treasure and think that I’ll meet something better in a strange land. Now I’m taking back what is possible and worthy. And more.
I finally found my simple formula for being. The only thing left now is to prove it right.
Yes, there is always light in the end of the tunnel, just keep walking whatever it takes. And the dots will get connected.

I’m paying tribute to my godmother, Maria, for reminding me all this, for her sympathy and support.

Изключително възбуждащо ми идва идеята, че някой на 21, кажи-речи моята възраст, записва албум, мощен съвсем не по-малко от първия си. Усещам във въздуха как Адел натиска газта на неуверени млади люде, пишещи, снимащи, пърформващи от Орландовци до Орландо. Някои просто си го могат, други – не. Леона Люис, нейна съученичка, бе (а може би още е, who cares?) твърде продуктова, и всяка следваща от песните й стоеше изнасилено (някак bleeding) като нов модел Нокиа. Трети изгряват бавно – Мадона нима не е имало бая да свирка, докато пробие? Може би истината е някъде по средата, а може би няма истина. Но сигурно е явното – ду-би-ду-би-ду-то на Елла Фитцджералд и азбучната откровеност на Аланис Морисет, оригиналността на гласа, с каквато е дарена Ейми Уайнхаус и притворените рокли, които не сваля Реджина Спектър – те се напасват по своему експлозивно в Адел.

21 пее в пост-скъсване време и се нарежда уместно до Flavors of entanglement, лирически няколко идеи по-неопитомено и винено младо (а може би това в кристалните чаши е водка?), както и до Melody на Шарлийн Спайтъри заради шейсетарско звучене. Rolling in the deep се хареса повече от някои в микс, след като Моби заби във фцб с поста „i just cant get over how much i like this. i actually like it more than the original version of ‘extreme ways’. kudos to adele and the dj who put this together: (and thats why we love ‘im, yah.)”. Rumor has it влиза с ловък каламбур. I’ll be waiting for you върви добре с If I could turn back the time на Шер и е също толкова отчаяна отвъд привидно чили/патосната мелодия. Set fire to the rain e твърде добра, за да може да се каже нещо за нея. If it hadn’t been for love е откровено сладка с текста и простотата си и ме връща към реални събития и хора в спомените за многото личностни ъпгрейди, до които води лудешкото влюбване в някого – летиш с парапланер, стопираш, почваш да караш колело в града, ядеш нещо, от което преди ти се е гадело и т.н.
Туйто, много песни вече са ни се случили, а други все още са само на mp3-ката и дебнат да бъдат преживяни и разбрани. За трети въобще не ни се говори, защото на пролетта хич не й е до сдух и емо бретони.

Има ги гъделичкащите проекции в бъдещето, които задвижват дъха ти в настоящето. Има и ги онези, които също са бъдещи, но по същество са по-близо до кошмарите, и, противно, те държат в настоящето, със затапен дъх, като пред кола маска. Колкото повече чакаш, толкова по-зле става.

Затова едно бързо ххх-рас :

1. Да се разделя с шефа си
2. Да се разделя с хазяйката си
3. Да се сбогувам с кръстницата си
4. Да се сбогувам с нашите

И после, ето го, идва пак дъждът :

0. Да изтрия Eurythmics
1. Да си намеря нов шеф
2. Да си намеря нова хазяйка/ин
3. Да пусна обява за кръстница и родители

предложения?

4. Да цоцна сиропче кодеин в басейна за бъбреци, a.k.a. shagging Liverpool, babe
5. Да посрещна гостите на първото си парти – жертвоприношение заради самото жертвоприношение. Защото бе речено да бъде светлина. И бе светлина. И още бе речено :

„…какво означава за нея онова нещо, което тя нарича живот? О, всичко е толкова особено. Ето, Еди-кой си живее в Южен Кензингтън; друг — в Бейзуотър; трети — да кажем, в Мейфеър. И тя непрекъснато усеща, че те съществуват; и си мисли, какво разпиляване; и си мисли, колко жалко; и си мисли, да можеше някой да ги събере; и сама се заема да ги събере. И така, като обединява, като създава, тя има чувството, че върши жертвоприношение, но на кого?”

Социално се очертава. Който никога не е имал социална мрежа, е твърде интелигентен, за да бъде щастлив. Който е напуснал фейсбук, няма топки, защото истината не е в бягството от бурята, а в овладяването й. Аз съм й в окото.

the storm is tame, nestled into the hollow of my hand
words are turning into action

Сам в стаята ти
прокраднал се вдъхвам пак
възглавницата ти

Декември 2010

Старите Демони изгоряха в огнения мрак на Мордор и пепел не остана,
само новите, по-сложни форми, изваяни в коритото на моята река от мощта на черния Им потоп …

Заклинанието на пивото все още тече в топлата ми кръв и сега виждам пред себе си косите ти, няколкото бели нишки измежду черните, този тъй рядък, неустоимо привлекателен белег върху едно младо тяло. Днес пия за теб, Марта, и за онази 89-та година, която роди най-ширното съзвездие от блещукащи в живота ми любови.
До теб седи тя, чиито петънца в светлите й ириси, скулите й, брадичката й, опънатото й чело и дори начинът, по който говори ме карат да виждам белези по гърба й, да поглеждам напрегнато към хълбоците, очаквайки да видя, бликаща, кръвта й, ала никакво перо, нито черно, нито бяло, не пада от кожата й. Тя е лебед, но още без цвят.

За годишника – не забравяйте да нарисуваме координатите на пъба върху картата на младостта ни, защото съм сигурен, че когато някой от внуците ви се върне там, ще види същия стар индианец с перфектен британски акцент и все още ще звучат Sisters of Mercy, Eurythmics, Queen & Abba.

***

Два прастари народа се срещат насред бяга си в степта и решават да опитомят номадството си, да построят заедно град. Издигат величествен полис. По улиците му разливано вино, в амфитеатрите му играни комедии и трагедии, в колизеумите му разкъсвани гладиатори, в леглата му обладавани хетери, а в храмовете му правена любов. Но епохата отминава и народите се разделят, напускат общата си обител, продължават всеки към нови, непознати, обляни от слънце и по-плодородни земи. Зад тях остават руините, пусти, обречени на безвъзратността, които, все пак, след хиляди години някой поклонник ще прекоси и ще се спре, ще вдъхне древната слава, застелена в прахта, ще поспи под сянката на дялания камък и ще продължи пътя си с взор, отправен още по-остро към хоризонта.

And although my love never felt like any blessing,
Now there’s nothing left but swimming.

Music is the Must
in the way one
breathes, eats and touches,
that substitutes light for the dust.

The next song is about a boy, a boy and another boy

Can we go to bed
without your precious Jack Daniels red?
You can’t sleep without your pills
cause your head’s keepin’ so many ills

Refrain :
You’re such a shame
you’re not even worthy of blame
Cause, you see, me and him
are both such a good game

You said something wrong
that banged my fury’s gong
And your dick may
have this sex technique,
But your heart’s
Breakin’ in two like a brick.

Refrain :
You’re such a shame
you’re not even worthy of blame
cause, you see, me and him
are both such a good game.

While we fuck, u never looked me in the eyes
What a crack! I’m not drinking in ur praise
I must’ve been a big mess
to let you take off my dress
I don’t mean to sound mean,
but as u said,
I’m only nineteen

Това вероятно не заслужава цял пост, но, бахти, за първи път някой ме цитира и е нещо, което съм бил казал отдавна и дори не е толкова съдържателно, колкото много други останали незаписани неща но, voilà копи пейст :

‘Хайде де изживеем мига, нищо, че ще се махна съвсем скоро от живота ти.
Толкова съм несериозен, че се обожавам.’ Макси

Единственият човек, с когото успявам да си говоря без онова задушаващо чувство за студена празнота и отчужденост да ме парализира и обърне в бяг, е Вирджиния Улф. По-топла си от всички живи, вълчице.
Няма приятели, няма любовник, нищо.

Никакъв малък час и в Брюксел запрехвърчва сняг.
София става все по-неуютна в проекциите ми.