писмо в бутилка

как не се пребих, нито веднъж не се пребих, а всеки момент щях да, не, просто щях да заровя лице в шумата и после да измия кръвта в реката. нямаше да усетя болка, а заслепение от стотиците хиляди слънчеви зайци, които забиваха лапи в гърдите ми, а ноктите оставиха тези белези. понякога чувах хора, после ги виждах и бързо ги прескачах, без да оставям въздух в очите им. калта ставаше прашна почва под скоростта на петите ми, петите ми, които отекваха в недрата й и тя ме държеше с твърдостта на майка. бягах от мръкване, не си оставях и дъх, за да не ме засмуче и смели в недрата си, където щях да остана в ужасена мазохистича смърт. сутринта ме спря с погледа на сърна. жадни са ми устните за водата ти, очите – за бляскавата слепота, нозете – за крепкостта ти, тялото – за студените ти обятия, сърцето – за плодовитостта, паметта – за забравата, гора.