писмо в бутилка

Любовта е перфектното противоречие. Първо вярвах, че за да се случи истински трябват само отдаване и свобода. Че пъкленият ми плътски инстинкт за притежание трябва да е хиляди километри заровен под тях и да се показва само, ако бъде повикан. А, оказа се, че за случването й алтруизъм и лъст не могат едно без друго, както и магнитът е невъзможен без северен и южен полюс.
Скубя косъмчетата на краката ти и ги свалям с кожата. Запушвам ушите си с връхчетата на пръстите ти, за да чувам само пулса ти. Сдъвквам устните ти и изпивам кръвта, стичаща се при спукването им. Запелвам завинаги моите о клепачите ти. Поглъщам стъпалата ти, така че да не тръгнеш никога. С едната си ръка стискам члена ти, а с другата скубя косата ти. И ще те държа така завинаги. Или поне до съмване, когато пускам теб и хващам себе си, за да не изчезнем съвсем един в друг, оставяйки само купчина от крайници без лице – ти ще скиташ призован от далечни бродове и ще говориш с непознати, а аз ще строя кули, ще дълбая тунели и често ще рисувам въображаемо следите ти. Докато и двамата се изморим толкова, че се върнем обратно в здравата хватка на телата си, където единствено намираме покой. Свещен покой, който скоро ще откупим трайно със смъртта, веднъж вземе ли телата ни.