писмо в бутилка

Вече юни е към края си, а времето за втори път този месец е септемврийско. Слънцето напича краката ми, опрени на парапета на балкона и тенът, разграфен с бели линии от сандалите ми, бавно се изравнява. При все това косъмчетата на ръцете ми настръхват, а от дълбоко в носа ми се задават течащи сополи. Витоша масивно ме хармонизира в далечината, резонира, карайки ме да се чувствам уверен, сякаш би понесла цялата ми тежест, стъпя ли върху й. Бихме се сраснали в една стабилна грамада за цяла вечност. Короните на дърветата зад Интерпред се полюшват от вятъра, опитвам се да се съсредоточа върху движението им, но винаги ми се доспива…някой ден ще успявам да се концентрирам.
Така належащо ми е трябвал ден, който не започва с ръка, вкопчена във Фейсбук коментар или ръка, уреждаща си среща в чата или по телефона или ръка, гризяща си ноктите или закъсняла ръка, натискаща копчето на асансьора на бизнес парка …
Добре съм. Усещам, че мога да бъда още по-добре.