писмо в бутилка

Първо, този понеделник гледах един час през прозорец на втория етаж и наблюдавах хората, които минават по улицата отдолу. Почти всеки носеше черно горнище и дънки. Сигурно си купуват дрехите от

.

Второ, наблюдавах, наблюдавах, и заключих, че издаденият, изразителен, самозаявен нос е от изключително значение и говори много за притежателя си. Той обикновено е човек с характер пламенен и лишен от безгръбначност. So, big noses rulz.

Трето, тези две седмици имам годишнини, една от които рождения ми ден. Ще се направя че ги няма. Засега се справям.

Четвърто и по-скоро първо, да откриеш приоритетите си е трудно. Да повярваш в тях е още по-трудно. So, всичко зависи от приоритетите. Аз гордо казвам, че преоткрих своите и сега ще ги гоня по-убедено от всякога. And nothing else matters (that much).

Пето, животът е песен.

И бунтът в нас да живее, да му се не види!

Diario de una ninfómana

Прибирам се в България и даскалката ми по математика ми звъни, че випускът се събира да правим контролно. Незнайно що, то е в Пловдив. Отивам на гарата, но на перона високоговорителя съобщава, че Лили Иванова, която е пътувала във влака София-Пловдив-Истанбул, се е простеляла в тила, в купето си, и затова влакът е отменен. Кеееф! Марта /Радева/, която й е лична асистентка, остава без работа и събира сценичните й дрехи от една тоалетна, такава тъжна, и Марта, и тоалетната.
Рая е мацка и се слага на един мърльо. Шъ я бием, Яно.
Събуждам се, Стефан ми пише, че „ме има в „Капитал”. В Гугъл срещу годината на раждане на Лили Иванова няма нищо. Марийка ми мрънка/плаче в мейл. В 11.00 небето е студено синьо и има луна. Тъпият кондуктор ми подупчи гадно билета и ми открадна едно пътуване. Ще има възмездие, вече чувам изстрел и виждам заглавие в утрешния вестник „Крал Алберт се самоубива във влак до Брюксел, умира на 45 години. Всички контролни по статистика до края на века са отменени. Траурът продължава до второ нареждане”.

Заспивай, малко човече.

Нищо не правя днес, но не съжалявам.
Не, излъгах. Събудих се в 10.30. После в 12.00. После в 14.00. Откъснах се от леглото, измих чиниите, взех си фотото и излязох. За пръв път ме гря слънце, от не знам кога. Снимах патки край езерото и си мислех колко е хубаво, че всеки уикенд има деца скаути. Усетих и, че е есен. Прибрах се да уча, но пак излязох да си купя царевица и домати. Като се връщах от магазина без торбичка и тамън да ми падне нещо от ръцете, си мислех как едно вече пораснало дете скаут, винаги би ми помогнало да си отворя входната врата, или би ми подържало кашкавала, докато си извадя ключовете. Да, и кашкавал си купих. Не, гауда, тук няма кашкавал. Направих салата. Изядох я. И ми беше хубаво. Исках да ми е още по-хубаво. И си пуснах Eternal sunshine of the spotless mind. Прекрасен. И ей сега, обещавам, почвам да уча. Аз съм много лоша инвестиция. Но не съжалявам.
Мисля си за Валенка и за Бо Приказка, но още не мога да им пиша. Ще дойде време и за това.

Дълбоки, тъмни, сини, ледени
води.
Сякаш като се изкъпеш в тях, ще свалиш всичко мръсно от тялото и душата си. Небето нощес е като тези води. Луната сияе над езерото, в което плуват два лебеда. Звездите са зимни. Кристализират.
Облаците се гонят диво. Отнасят лунния покой. Летят под френетичните, езически удари на тъпана, огласящ далечна девствена гора. Там самодиви заклинават, танцуват в ритуал, далеч от хорски смях и жал.