писмо в бутилка

Писмо в бутилка пиша всеки път, щом искам да освободя някоя от огнените топки, заседнали в гърдите ми. Тогава отивам до реката. Най-често клатя крака, седнал на високия мост над нея или лежа в тревата по бреговете й. Ходя там най-често по залез. По течението на тази река винаги е лято и залезите са късни. Вадя смачкан лист хартия от задния джоб на панталона си, и докато го пълня с думи, пукащ шоколад милка искри в устата ми. Песъчинките се нижат през тесния стъклен отвор и се трупат, освободени в новия си затвор. Пурпурният бог прави последен реверанс и малко преди да се оттегли съвсем в тъгата си, пъхам свитото писмо в стъклена бутилка, затапвам я, мятам я с все сила напред и я гледам как се отдалечава, понесена от посивелите вълни, докато не изчезне съвсем от поглед. Остава само тишината в ромона, гаснещия хоризонт и резонирането на щурците.

Десетките, стотиците бутилки, намерени или не, вече са навсякъде по света, пътуват с други реки, вливат се в океани. Сега стягам багажа си и скоро ще тръгна на път да търся хората, открили мое писмо. Ще спра да изпращам, щом стигна до последното прочетено.