писмо в бутилка

Както почти всяка вечер, и сега мъглата е гъста, като декемврийка. Оранжеви бледи петна са уличните лампи. И вали. Но този път не тихо и монотонно, както винаги. След такъв денонощен дъждец на другия ден обикновено въздухът мирише на тиня. Но нощес е буря. Свети и гърми. Трака силно, защото ми е съвсем над главата, нали живея на таван. Та може би заради това мога да пиша…нещо.

и мога само да ти кажа, че не мога да говоря. Да ти пиша. Не знам защо. Думите ми се изгубиха и ми останаха само някакви като „аз ще измия чиниите”, „утре от колко си на лекция?”, „няма да се прибера този декември”. Кабелът ми за връзка между сърцето и мозъка го ънплъгнах и го забравих някъде на летището в София. То такова е червено, тупти понякога и мига / хаха, мигач / но не може да ми предаде килобайти, за да ти ги пратя.
Не ме забравяй.