писмо в бутилка

и белгийска куртоазия

Главата си я откачих и я включих за нощна лампа. Ток повече не й тече.

24 часа канабис е 20 евро билета. за двама. пратката е от Юго, съсед конгобелджън.

Добър вечер и параноя, скачане на фаянсов батут и кротко повръщане до второ нареждане.
/юго от две дръпки бяга да кашля нежно на сестрата нощна смяна/

Добро утро. какво е днес? днес е нищо. Свий един. Последния. йейойее. В някоя следваща сутрин се събуждам все още напушен, но не и high и искам само да излезна.

Вън съм. Мразя се, че съм свиня. Правя кросчета около езерото. Плувам. Спя нощем. Цели два поредни дни.

Идват ми идеи и бягат. Вълни, които не яхвам. Оставят телата си в главата ми, но душите им излитат заедно с мигновеното ми вдъхновение.

Главата ми, главата ми

между чинарите по иван вазов.

над дървените колежанчета, които се правят на американчета.

под водата гледа на плувците телата
и нощем ми слиза между краката.

в отегчението и игнора, защото от 2 седмици не иска да се запознава вече с никой,
защото Никой няма време, няма място, няма душа да стане Някой.

Главата ми онлайн – само по жицата понякога се сгрява, но символи, войсове, байти, гигабайти, не правят фоерверки в косата, и се дискънектвам в името на нищото /което е по-добро от нещото и още по-добро от всичкото/.

Главата ми онлайн пак си бууква билет,
билет за матрака, нашия, без пружината,
на който няма да се събудим по-рано от пет.

Главата ми на пътя към където ни закара стопа.
Главата ми на околосветско.
Главата ми вкъщи.

в блато от леност и минало свършено.

тази сутрин в джаза гълта кафе,
дълго, от джезве,
*лепѝла, не подушѝла спане.

*

Хората се веселят навън в улиците. Цял ден караха колела, каляски, цяла нощ пият, както само веднъж в годината. Аз гледам зарята през прозореца и танцувам със себе си в задния двор. На песен, която ме правеше, която ме прави
с в о б о д ен.

Писмо в бутилка пиша всеки път, щом искам да освободя някоя от огнените топки, заседнали в гърдите ми. Тогава отивам до реката. Най-често клатя крака, седнал на високия мост над нея или лежа в тревата по бреговете й. Ходя там най-често по залез. По течението на тази река винаги е лято и залезите са късни. Вадя смачкан лист хартия от задния джоб на панталона си, и докато го пълня с думи, пукащ шоколад милка искри в устата ми. Песъчинките се нижат през тесния стъклен отвор и се трупат, освободени в новия си затвор. Пурпурният бог прави последен реверанс и малко преди да се оттегли съвсем в тъгата си, пъхам свитото писмо в стъклена бутилка, затапвам я, мятам я с все сила напред и я гледам как се отдалечава, понесена от посивелите вълни, докато не изчезне съвсем от поглед. Остава само тишината в ромона, гаснещия хоризонт и резонирането на щурците.

Десетките, стотиците бутилки, намерени или не, вече са навсякъде по света, пътуват с други реки, вливат се в океани. Сега стягам багажа си и скоро ще тръгна на път да търся хората, открили мое писмо. Ще спра да изпращам, щом стигна до последното прочетено.

цигари, вино, празна мисъл на чужд език. защо стоя срещу вас и се усмихвам, когато искам да крещя, да тичам срещу вятъра. да ровя с пръсти в пръстта. да легна в земята. да чувам само свистенето и тишината. да убия болката.

мръсни сте, мръсен съм и аз.

лъжа е. мразя се. загубен съм, не се познавам. познавах ли се някога …

Заведи ме вкъщи, сърце.

Аз съм кал.

Чиста кал. И бисър, остър студ,

кристализиращ във вените ми, в дробовете ми, в погледа ми.

Високо, далеч от шум, в планините,

заведи ме вкъщи, до небето, до безмислената памет,

направи ме едно със земята,

с миризмата на пръст и топящ се сняг,

сърце.

полюшват се тревите

от дъха на мъже

„Да умираш от носталгия по нещо, което няма да изживееш никога.”
Това е коприна.

Във времето ни няма място за сълзи. Освен когато се отронват от красотата. Защото е толкова прекрасна мисълта, че ти си във света. Знаеш, ние сме под слънцето и се смеем, и балони летят, и е ярко. Само затвори очи.

Ще продължа да вярвам. Never an easy way, u know.
Ще е по-празно примирението, ще е по-грозен цинизмът, ще е по-убийствено лесното.
Ще вярвам. И ще ме боли, че вярата е само в мен. /или по-малко, когато е в теб и мен/ Но ще съм Аз и последният ми дъх ще бъде лек и ароматен, дъх на пролетен дъжд върху прясно зелено листенце-бебе.
След дълъг сън намирам отново пътя обратно към къщи.
—-
Искам всички да общуваме с изкуство. Да оставим обикновения език да атрофира, да закърнее като ненужен орган. И всичко да е само форми, цветове, аромати, движение, естество /изкуството всъщност е най-първичната и силна проява на естеството/. Защото в тези намирам истинското споделяне. Споделянето е Бог. А в малкото ни дни, имаме ли , по дяволите, по-важна и прекрасна възможност от това да сме малки богове, свързани, хармонизиращи звезди във всемира. Само погледни небето нощем. Ето това трябва да бъдем. Звезди на вселената.

There’s an irony in how love can start and end with Blue skies.
The ones of Ella Fitzgerald and the others – Noah and The Whale’s.

The First Days of Spring Official Trailer from charlie fink on Vimeo.

Blue skies
Noah and the whale

This is a song for anyone
With a broken heart
This is a song for anyone
Who can’t get out of bed

I’ll do anything
To be happy
Oh cause blue skies are calling
But I know that it’s hard

This is the last song
That I write
While still in love with you

This is the last song
That I write
While you’re even on my mind

Cause it’s time to leave
Those feelings behind
Oh cause blue skies are calling
But I know that it’s hard

I don’t think that it’s the end
But I know we can’t keep going
I don’t think that it’s the end
But I know we can’t keep going

But blue skies are calling
Oh yeah blue skies are calling
Oh blue skies are calling
But I know that it’s hard

Както почти всяка вечер, и сега мъглата е гъста, като декемврийка. Оранжеви бледи петна са уличните лампи. И вали. Но този път не тихо и монотонно, както винаги. След такъв денонощен дъждец на другия ден обикновено въздухът мирише на тиня. Но нощес е буря. Свети и гърми. Трака силно, защото ми е съвсем над главата, нали живея на таван. Та може би заради това мога да пиша…нещо.

и мога само да ти кажа, че не мога да говоря. Да ти пиша. Не знам защо. Думите ми се изгубиха и ми останаха само някакви като „аз ще измия чиниите”, „утре от колко си на лекция?”, „няма да се прибера този декември”. Кабелът ми за връзка между сърцето и мозъка го ънплъгнах и го забравих някъде на летището в София. То такова е червено, тупти понякога и мига / хаха, мигач / но не може да ми предаде килобайти, за да ти ги пратя.
Не ме забравяй.

„I love her because she doesn’t need me.”

When I heard this sentence today, it was like a kick from deep inside my stomach. How could I be so immature?

„Closer” is a piece of genius. It reflects me.