Девет месеца те храня.
Девет месеца те дишам.
Девет месеца те закрилям.
Девет месеца повръщам.
След девет месеца сега умирам.
Трябва да убия моето бебе.
– Каза докторът -
С хладнокръвие да спра сърчицето му.
Да срежа сам пъпната връв.
Да прокървя.
И накрая да хвана коричка.
…
.. .. .. ..
..
Ще.
Кестените потракват уверено с пръсти. Ронят смолиста пепел по прашните улици.
Тя се напластява в косата ми и проблясва като златна роса на лъчите. Лъчите на слънце, което гледа с все по-тъжна и смирена усмивка. Чака го път на юг.
Досега вятърът брулеше клепачите на затворените ми очи. Но е време да вървя, а и вятърът застива. Обещавам да гледам. Асфалтът препъва повече от пътека по билото. 17.34 е, в превалящ август крача под корони на чинари и чувам спокойния си дъх. Идвам към теб.
Ръфам праскова, щурците свирят под прозореца, както свирят нощем, и за пръв път пиша на open office. Много пречукан и приятно гол си лежа по корем и този път нямам нищо специално за казване. Само искам да запомня дните.
Първото ми катерене/слизане в Рила се случи, приятно непланувано. В началото на лятото знаех, че ще ида там, без как, кога, с кого, и те нещата взеха, че се случиха. С Калоянчо тръгнахме в четвъртък – ден по-късно от началото на похода, тръгнал предния ден от Алеко. Той закъсня един час и дойде с кърпа на главата, която после беше финалната щриха на образ с руло тоалетна хартия и щека, но за това само аз и Марта ще се смеем пак. В автобуса слушахме темата от Skins, който той в момента гледа. Баси, колко януарски часове на болка съм избил с този сериал. Добър е. Пропускам многото ходене и ядене под дърво с Филка и Орлин /Горанов?/ и скачам директно на Голям Дебелец във Верила, където лежах незабравимо в тревата и стърчащите класовете, поклащащи се приспивно пред залязващото слънце. Цветовете, неописващи се с думи, смъртта, ражданията, нощният засилващ се вятър, крехкото равновесие върху камъка, слизането от върха и безумното двайсетминутно тичане обратно нагоре, задето К си забрави телефона. И за почивка – минути метеоритен дъжд. Загубени сред мъглата се търсим изплашени. Междувременно отвъд мокрото було светлините на София злокобно очертават силуета на Витоша и правят дразнещо скъсано на плътно черното звездно було. Песни, огън, Оранжева леща, зъби, сън. В планината си лягаш по-рано и сутрин ставаш лесно. Освен ако не вали.
Вторият ден беше най-хубав с първата ми Рила и величествената й мекота. Вера, Кау, Филка и аз, само че прайвътли, се къпахме във вада, дълбока трийсетина сантиметра, а пред нас се разкриваше най-прекрасна долина и залязващо слънце. Опъване на палатка, огън, истинско запознанство с Михаела, с която така и не видях, както трябва, в гимназията. После някаква тъпа самота и удавянето й в сън и полупрегръдка. Обичам да прегръщам, когато спя до някого. По дифоут е само малкият ми, незадоволителен мечок. През нощта валя. Над главите ни ръмеж, светли сенки на капки при събуждане.
Ден трети и студ – ама всякакъв студ – стигане старата хижа на седемте езера, стотиците палатки по билата отдалеч приличат на гнусни найлончета. Правят лабиринт между клековете. Аз – нервно чакане с часове да си легна в палатката. Лягам, прогизнал и кисел, все така ми е гадно. В чувала ми е горещо и решавам, че, майната му, ще живея, вместо да се спарвам. Излизам, виждам Марта и тя ми изгрява в мъгливия ден.
Днес отворих очи в 6 с аларма Йан Тиерсен, която вложи в тези събуждания толкова сатурация, че вероятно ще ги помня след години в сутрините, в които, старец, ще чакам смъртта си. Гледахме изгрева заедно с всички бели братя. Облаците са постлани духове между планинските хълмове, които избледняват пред първите лъчи на пурпурния бог. Сбогуване със Севда, катерене през седемте езера, снимки в мъглата и на концентричните бели кръгове долу. Финално, довършващо докосване с Бояна-Приказка, която е най-невероятна. Паметта й пази безброй прекрасни приказки, които разказва поглъщащо и ги чувствам като подаръци. След почти всяка ме оставя изпълнен с въображение, опити за мисли и след дълго слушане – желание за меко легло, където да сънувам още приказки, мои си. По-късно ми заръча да си взема жълто тигрово око, за да ме пази от счупвания и ми подари камък от Емине. Приказка е магьосница. Скоро ще я навестя в лозето й, където ще я слушам до сън. И току виж се запозная и с други магьосници.
Стоп, добри стари хора, после ставащ металар, докато през цялото време предпочитам да си мълча на задната седалка, защото Кау и Марта спасяват тишината от неудобството й.
И ето ме пак тук, изморен, но за малко. Утре Дени си идва и много ще я гуша. И ще чакам нов път.
движение или смърт.
