писмо в бутилка

Претърпях тежка сърцектомия. Според изследванията мазохизмът се бе разпространил по лимфните възли на гърлото, чак до устната кухина. Наложи се да действам бързо и да отстраня засегнатия орган сам. С малко помощ. Съвсем малко. Загубих много кръв. Минало, следващия път ще съм по-опитен.
Чух, че състоянието ми е критично с опасност за живота. Но, хей, идвайте ми на свиждания! 24/7

ПС : Посяха ми ново сърце. Съвместимо е. Днес проработи за сефте. Получи ерекция. Както всеки следващ път, когато я слушам.

Загубената възможност да вярвам е твърди бучки кръв в живо тяло,
раздиращи артерии, вени и капиляри.

клише. плюс в колонка „еволюирали бозайници”

Намери ме, нов смисъл.

Днес. По горно нанадолнище карам. Ангелов се спуска срещу мен. Минаха следобедите с него. Времето се търкаля по склона, голяма надута топка, лека подскача, изчезвайки от погледа ми. Продължавам да въртя тежко нагоре, пръска сиво, зелено трепери от вятъра, светофарът е червен. ха. Кучката Лайка пред мен по гащи. Само по карирани гащи и капки по стъклата, зад които й мърдат очите. После Либърти пита пенсионери дали носят червени гащи по телефона за пет кинта на час. Борово, етаж 15, Обеля idol се върнал от Сан Франциско, а аз, селянинът, си заключвам колелото за вратата. Дано спре токът. Яна пише. Яна е разбила сърце.
Аз часове на балкона чета light, който пътува, гледам блоковете и си мисля кой къде спи. Разходка с шапка спасителка и момичета се хихикат, кучета гледат само както те си знаят. Довечера ще си рисувам черупката на сърцето, търся цветове, пробивам й кратер.
Боза, Pen и Република МАХ. Пиша в тефтера на Яна върху бюро, с опрени лакти в дървото като ученик. На Яна не й се получава да пише за Него. След малко ще приключи и ще си говорим.

Ето и готов нейният портрет на перфектен кръг, кръг, чийто диаметър се вписва в този на моя, изключайки малко или немного две дъги.
При все линка, без сълзи, защото забравих как се плаче, ето дъгата за мен

Ти си вкъщи в момента, докато пиша това. Ти си си вкъщи. И аз обожавам, това, че моят дом е и твой. Ти ми даваш свободата да правя каквото ми е на сърце, докато си сипваш боза в чаша за вино, снимаш ме със счупения си DSLR, пушиш на терасата, разширяваш света ми, вървиш по стъпките ми или просто ме возиш на рамката на колелото си през всичките павета на света. Наздраве с боза. Познавам те от малък, но май се запознах с теб съвсем наскоро. Харесва ми как участваш в новия ми свят и как се вписваш в стария, по начин по който дори и аз не мога. Ти си адски цветен и себе си. Не. Ти си най-себе-заявяващия-се човек наоколо ми. И си съвсем истински и неподправен. Ти си направо талантлив в това. Заради това едвам те трая понякога. Но всъщност именно това обожавам в теб. Дразни ме повече. Аз ще ти отговоря със същата свобода.

Днес не е poor your misery down on me. Е why does it always rain on me.

боц долу

Снимката е готова. Тази сутрин ме чакаше до възглавницата. Проявявала се бе в тъмата цяла нощ. Много движение на бавна експозиция. Ако я погледнеш, няма да различиш нищо между цветове размазани, прозрачни лица, замълчала музика. Но аз виждам всичко. На мястото си е и значи. Пъхам я в портфейла при другите. И знам, че някой отново ме снима …

Така, неочаквано, се случва в годините ми, да почне нов ден, а с него и нова микроера. Връхлетява ме без видима причина. Но изведнъж въздухът вече е друг, веществото на света прониква по непознат начин в порите на кожата ми. Парчетата в mp3-то ми вече не звучат както преди, вече са част от минало и трябва да имам нови.

Движението единствено има значение.
I love the sweet life and the silence, but it’s the storm that I believe in. Не питам дали ще ме изхвърли на брега или ще ме строши на дъното. Защото е буря заради самата себе си.

Как се плаши плашило?

поля с макове и разстояния с влакове
на стаята ми осемте ъгъла
на байка ми двете колела
чуждите безброй легла, в които спя
самотни кухи страници във мрежа
зелени стъклени шишета във трева
до нечии боси крака
хора в улици без люляци

са пространството на бездумието ми,
на безумието ми,
зад което крия кочина, която не мога да подредя.

Лесно се оставям на реката да ме носи. Надолу по течението. Към водопада, който ще ме смели на строшени кокали и кръв. Тогава мислите ми, които си остават мисли, но не и действия, ще изтекат в бездънно езеро и ще са толкова незначими и безсмислени, колкото са и сега. Дано поне не са отровни, както са сега. Не искам да умират рибите, не …

Пиша и смачквам написаното. Мръсната салфетка, с която бърша кочината си не е за в бутилка, реката ще я изхвърли погнусена.

Повече от всякога искам да съм другаде, далеч и да не се връщам. Само така ще бъда на чисто, макар и безвъзвратно нечист. Само така ще забравя болката с всичките й маски, отегчението и умората – времето насън, което ме влачи километри по нажежен асфалт, одран, окървавен, гниещ и вече безсилен, безжелаен. Тях ще оставя зад себе си. Дано ми простят.