писмо в бутилка

Бога ми! … Звездите!
Как се спи в тази нощ! Звездите!
Нощни пеперуди пърхат по монитора, щурци оркестрират тихото си ноктюрно, а Рая спи, Рая, с която разлаяхме селските кучета и воят ни отЕкна в далечните хълмове на Родопите.
Бога ми, искам да умра.
Бога ми, искам да живея.
Всяка от думите ми се задавя глъхнещо в края си. Задушавам се от въздух.
Сега всичко загубва значението си.
Сега всичко е изпълнено със Смисъл.
Как да мисля за днес, как да помня друго, освен единият час по залез, в който лежах гол в тревата и мравки прекосяваха долчинките и хълмчетата на тялото ми. Освен лицето на Мария, която е красива като натежал черен грозд, горящ в червените лъчи на августовско, гаснещо слънце.

Днес беше празник на започващото ми лято, на неделята, на усмивката ми срещу хомофобията.

Днес е повече вчера, отколкото днес.

Днес е празник на дома ми, който не е чувствам като мой дом. На облаците, които не мокрят с дъжд. На деня в нощта, преди който не можех да заспя, гърчейки се в леглото ми. На желанието ми да спя под мост. На всички думи, които не мога да кажа. На презрението и безразличието ми, които ме умъртвяват. На умората от глупавото раздаване без възможност за отдаване. На мълчанието, което ще отгледам.

Днес не се случва.

Сутрините са мъчителни нови начала на картина, която цяла нощ съм рисувал и първото слънце е изгорило боите й.

Нищо е по-добре от всичко и много по-добре от нещо. Така и си оставам.

спици, двeте черни гуми, последните секунди от La dispute

Имам ширни ниви любов да дам.

Имам и узряла страст да изгоря.

Мъхлив мак и трънлива роза, не се събират заедно в единствена една ваза.

Ще ги деля ли в две, не зная.

Чакат неоткъснати.

Смея се. На себе си, на теб, за пролетта.
Нищо друго няма значение.
Нали идва лято, ще пътуваме, а аз ще бера къпини и малини край горещия асфалт. По него ще валят и летни дъждове насред зелените треви и листа. Върху тях ще спим, ще се смеем, ще играем, ще ядем и ще се любим, ще се чукаме, после пак на асфалта, боси, ще стопираме тирове и пикапи.

София е тиха.
Не ми дава думи.
Няма дни и нощи в малкото безвремие.

Не! Пясъкът изтича! …
Време е.

Ще спя до теб до септември.
Няма да бъде май.
Няма да бъде забрава.
Ще спиш до мен в съня ми.
няма…няма…
… … …………………………

Цигара – спестени минути от век самота.
Самота – дебне ме във вечността.