писмо в бутилка

Child of pain,
He’s the summer son,
His smile burns
your feet,
Sores are bleeding
but so sweet.

He holds you in his arms
like a one-time spanish guitar.
He’s a single player,
killing you softly
with his song .
He looks so strong,
but he’s lonely,
as lonely is a god.

- bang bang,
He shoots you high
- bang bang,
the ship is down
- bang bang,
there was

The storm

- bang bang
no one heard a sound …

He is you,
He is me,
He’s the candy perfume girl,
He is He.
Who’s the next to be?

Ето в мен две деца.

Едното стреля с дървен лък и търси стрелата в тревата,
чака шоколадово яйце,
гледа Цар Лъв и превърта касетата за пак,
чака неделя в 19.00 за рисуваното Дисни,
пее на измислен английски,
събира охлюви в буркан след дъжд,
вдига червеи на клечка,
полива се с вода на Бонсови,
иска да порасне, за да не спи следобед,
люлее се час,
вече е на 10 и знае, че големите правят секс,
женят се, правят и деца,
а всеки, който стане на 18, отива да живее в стая с непознат в студенски град,
брои годините до 2008-а и,
а, има ехеее колко време,
това всичко е далече,
сега ще бърка течността за палачинки с мама, тя не дава друго.

Другото го боли и не иска да помни защо.
Плаче, слуша плачове,
чака само на улицата през нощта, през декември,
запушва си ушите, за да не чува, но чува,
бяга от ударите,
задушава се от погледите,
крие се в дърветата и не иска да излезе.

Едното иска да има време, да живее, да крещи и да дере, да се смее. И когато се затича, спъва се във Другото, което това чака, приплъзва се до него и се увива около живото му тяло, да го души.

люляци цъфтят,
асфалти ухаят,
ще ги вали,
ще ги пече,
ще са сиви,
но не сега,
Сега са живи

Пролетта ми е тази песен.
Тази песен беше пролетта ми
преди една,
преди две
години.

Пролетта ми – първата невлюбена от две години.
Влюбена единствено в себе си.
В колелото, което ме носи по тениска под натежали кестени.
В мисълта, която си върна мира.

http://vbox7.com/play:81925219

Аз : Знаиш ли каква е дефиницията на “трагично” в речника?
…
Невъзможността желанията да се реализират.
Ина : А тогава какво е комично? Когато се реализират ли?

ха-ха-ха-ха. смях. и козунак от слънце и луна.

за секундите, в които държахме ръцете си,
твоята, която никой не бе хващал така досега.
за онези песъчинки нежност, в които не мислеше.
за онази първа и последна нощ,
в която не можах да заспя,
в утрото, когато очите ми бяха такива тюркоазени.
за вятъра, когато ми показа София.
за смсите, които бяха по-топли от зимното слънце.
за топлината на нощната лампа, джаз фм, аз, ти и той,
който също го обичам толкова.
за ледената, безлюдна Пиротска от първия сняг.
за последния път, когато откраднах целувката ти.
и снегът вече бе натрупал, и продължаваше да вали.

за тях е усмивката ми сега.

Понякога не ти ли се иска да умреш? Ама не трагично и страдалчески, защото животът е много скапан, а просто, защото мноого искаш да олекнеш. И да си нищо веднъж завинаги. Снощи така като си заспивах в самотното легло, много ми се искаше да умра. Ама то е едно щастливо, сладко желание, сякаш отиваш да си почиваш. И си прошепнах желанието преди да заспя, съвсем истински, без страх, като заклинание.
И да не оставя погрешни впечатления. Леглото ми може да е самотно, но аз много го обичам. Такова. Само за мен и за самотата ми. И умората ми. От себе си и от всичко.
Не се сбъдна. Днес се събудих. С много ентусиазъм. За действие. За живот. За грешки. За болка, за радост, за не-ми-пукане, за бъдене. Мразя го тоя ентусиазъм, мразя го, защото знам, че когато довечера се завия и се завъртя във всички пози преди да заспя, тогава от него няма да е останало нищо и пак ще искам да умра. В непретенциозна, нежелаеща, немислеща нищо смърт-прераждане в нищо.

от кога станах макс …

Хората имат нужда да оставят след себе си. Сякаш ще продължат да живеят в оставеното. Може би да. Но колко малко преди забравата … във времето, чийто край е толкова далечен за мен, който съм толкова малък, мимолетен миг от него. Има ли въобще забрава, щом всичко се случва под бдението на слънцето и луната …
Времето, вероятно съвършена мозайка, която търпеливо се изгражда, в която всяка частица е уникална, важна, малка, голяма, но никога добра или лоша, а просто необходима, щом Е.
Смисъл. …
Трябва да го има, щом го търсим. У себе не намерих никакъв друг освен любов. Да се науча как да давам и как да я ценя, щом я получавам.

Времето, то, може би е дълъг многоцветен воал, в който всеки човек вшива своята нишка.
Може би ще е завършен, щом стане цял – воал от любов.

Искам да пиша, да мога да кажа. Всичко. И думите да се изпарят като блатна вода и да ме оставят лек и свободен. Свободен за щастието от нови идеи и искреност. Без бремето на неизказаното и недомисленото. Навместо това мълча, усмихвам се и слушам, примирен пред себе си. Тая. От страх. Докато имам сили. После, както рече Кана, се счупвам. Под тежестта на непризнатото. И така, понякога, много рядко, някои хора ме виждат счупен и не ме познават такъв. А тогава се чувствам толкова най-истински. Без персона маска.

Истината.

Страх, че не искаш да я чуеш, че не можеш, че не мога. А е единствената важна. Таим я, оставаме я да гние, понякога с години, и цял живот. А тя става все по-бременна. За да роди накрая смърт. А колко по-живо е да си удряме плесници истина един на друг, дори да боли, дори да е неудобно, деликатно, неуместно
ГЛУПОСТИ
Нищо друго няма значение.
Като ледена вода. Щипе, но чисти. Истината.
И да буди отвращение и омраза, Истина е. Тя прави хората близки. Независимо дали сближени от любов или омраза.
самотата ще ми тежи, докато не Я кажа на всеки, за когото имам. Където и да съм, колкото и време да минава, колкото и да е заблудена забрава … спокойствието е само миг.

Не мога.

Сънени лъчи
във ранно утро,
нежно,
с плод на праскова,
галят
стени.
тихи,
в снощния въздух,
топли,
голи
аз
и
ти.