писмо в бутилка

Яна е дъвка.
Ти караш кола.
Аз получавам безнадеждни смси.

Ако някой ден имам дете, положително няма да позволя мозъкът му да бъде промит с приказки като „Пепеляшка”, „Спящата красавица” или „Снежанка”. Хайде, „Снежанка” може да я оставя – заради джуджетата. Но ще изрежа they lived happily ever after частта.

Гледам хората, гледам и себе си, какъвто бях доскоро, и виждам как сами се затормозяваме излишно и вместо да вървим напред, тъпчим на едно и също място. Като че това е продукт на западния стереотип на мислене, който ни е насаждан от съвсем малки с тези сладникави истории за принца и принцесата, Барби и Кен … /защо Барби няма вагина, а Кен – пенис!…това няма връзка, just came/. Не ни учат как да бъдем душевно цели, без да мрънкаме за ОНЗИ някой, който да ни допълва. Учат ни как да бъдем финансово цели – като се оженим, родим си дете и станем малко парченце от мозайката на социума, за да просъществува чудовищеТО. На кого му пука как работи тази рецепта за Индивида.
И какво става – Х се влюбва в У. И евентуално У се влюбва в Х. Те може да се разбират прекрасно и да се ценят един друг за това, което са, да се обичат. Но през цялото време в главите им тайно и разрушително действат Очакванията. Те почват да искат някакви неща един от друг, да забравят, че са хора със своята уникалност и свобода, и да проектират върху другия собствените си егоистични представи. И се случва така, колкото по-скоро, толкова по-добре, че на единия му писва и си хваща багажа. Другият бърше сълзи и сополи сто години, често обвинявайки и очерняйки го. И се мислят и говорят глупости като „Ти ми разби сърцето” и прочее. Никой не може да разбие ничие сърце. Освен ако наистина не изпразни пълнител в него. Сами се нараняваме, защото мисълта ни е твърде обладана от егото, което иска, но не дава. В крайна сметка, дори да си обичал някого в даден момент, всичко отива по дяволите, губиш ценен човек и всичко това заради претенциите и очакванията. И в най-честия случай продължаваш да си блъскаш главата по същия начин и си все нещастен.

Да очакваш, може единствено от себе си.

Истинската любов е даване без задължително искане да ти се върне. Тя те изпълва сама по себе си. В нея личността е отделена, уникална и цяла, СВОБОДНА. Да си свободен означава и да даваш свобода. Да си готов да пуснеш напълно, ако това ще направи другия щастлив.
Обвързването е обречено. То е спряно развитие. Поне в моя свят. Човекът е непостоянно същество. И никога не може да знае накъде ще го отвее вятъра.

Мисля си, че трябва да оценяваме хората за това, което са, да ги обичаме, защото са те, а не това, което искаме да са (с нас), да се наслаждаваме истински на времето, което ни е отредено с тях ТУК и СЕГА. Без да обременяваме мисълта с въжета. Така убиваме, „тук и сега”, когато въобще не е ясно дали ще има утре.

Гъст сипеж на сняг.
Аз тичам. И ледни капки галят…
Без дъх. В белия въздух Бягам.

Бобените зърна. Събирам ги след дъжд и ги пъхам в кесията си. Бели и черни. Падат вътре, тупват, натрупват се –

рисувайки всеки нежен нюанс на дъгата. Вече няма нито чисто бяло, нито плътно черно. Само красотата на рой небрежни разноцветни вълни.

Днес е облачно. Ан Деверия върви по плажа, гледа пред себе си. „Пред в неедин смисъл”. И говори, разказва, казва :

„Омъжих се за съпруга си, защото очите му бяха добри. Беше единственото, което имаше значение за мен. Очите му бяха добри.
Не че после животът потича, както ти си го представяш. Върви по своя си път. А ти по твоя. И не са един и същи път. Така… Аз не че съм искала да бъда щастлива, това не. Исках… да се спася, ето това е: да се спася. Но късно разбрах накъде е трябвало да вървя – накъдето са желанията. Човекът очаква, че други неща спасяват хората: дългът, честността, да бъдеш добър, да бъдеш справедлив. Не. Желанията са тези, които спасяват. Те са единственото истинско нещо. Бъди с тях и ще се спасиш. Но твърде късно го разбрах. Ако му дадеш време, на живота, той се извърта странно, и безпощадно – и си даваш сметка, че вече не можеш да желаеш нещо, без да си причиниш болка. И тогава всичко се проваля, няма начин да избягаш, колкото повече се мяташ, толкова по-здраво се заплита мрежата, колкото повече се бунтуваш, повече се нараняваш. Няма излизане. Когато беше твърде късно, аз започнах да желая. С всичката сила, която имах. Причиних си толкова болка, че ти не можеш дори да си представиш.

Знаеш ли кое е хубаво тук? Гледай : ние вървим, оставаме всички тези стъпки върху пясъка, и те остават там, ясни, подредени. Но утре, като станеш, ще погледнеш този голям плаж и няма да има вече нищо, нито следа, никакъв знак, нищо. Морето заличава нощем. Приливът скрива. Сякаш не е минавал никога никой. Сякаш ние никога не сме съществували. Ако има място на света, където да можеш да мислиш, че си нищо, това място е тук. Не е вече земя, не е още море. Не е фалшив живот, не е истински живот. Време е. Време, което минава. И толкова.”

Междувременно Буда и Иисус лежат няколко метра по-надалеч върху пясъка. В монотонния шум на вълните медитират усилено, опитвайки се за пореден път да постигнат Нирвана. Когато чуват думите на Ан. Изправят се седнали. Споглеждат се мълчаливо. В очите на мъжа с дългата брада напира статична тревожност, която остава. Другият вплита краката си, измерва с поглед хоризонта и свива цигара.

Цитатът е от „Океан море” на Алесандро Барико, превод Толя Радева

the fox is a bitch

Лисицо, умри. Или стани човек. Или птица. Само не спирай да обичаш грозде. Онова грозде, да. И не скачай, не дери със лапи. Любувай му се като на картина. И ще полетиш, лисицо. По-високо и от гроздето. Ще пиеш вода от бели облаци …

Няма никакъв смисъл в страданието, ако не те кара да се търсиш, да се импруувваш и след бурята да изплуваш на брега. Докато не хванеш следващия кораб към следващото корабокрушение. Тъй че, осмисляй си страданието.
Щастието е в краткия миг, когато след дъжд бобчето покълва на слънце.
Хум. Аз съм събирач на бобени зърна. И колкото повече, толкова повече.
*винаги чакай да се навали хубаво, преди да събираш. междувременно не се уливай много.

последното бобче

Обичам като се прибирам вкъщи и съм скапан от цял ден неприбиране, да си разхвърля дрехите по пода и навсякъде. Като ги гледам така проснати, някак умората ми се сваля с тях.
Днес с Яна бяхме на ъндърграунд кино. Рийли ъндърграунд. Влайкова. Въздухът в трите помещенения беше уникално гаден за всяко. Супер. Кенефът беше кенеф, миризлив, с дупка и с някакъв съмнителен тъмен субект, който те гледа странно и не се мърда от мивката. А, и чичкото, на който плащаш 5 кинта за билет за двама ти дава ключ за същия този кенеф. На който вратата му се отваря навътре и винаги рискуваш да си останеш в дупката. Фоаето, кафето или каквото се води пространството пред салона, има билярдна маса, всички пушат здраво и въздухът се “вижда”. Там също мирише на коч. Влизаме в „залата”. Розови твърди столчета с тъмни петна. Само двама, аз и Яна. И като ни затварят вратата и става тъмно си мислим за скрити камери , очакващи да ни снимат как се натискаме. И после качват видеото в интернет. Гледахме първите 5 минути от филма без звук. По едно време влиза чичкото с билетите и пита „Много ли ви е тихичко?”. Казваме му , че хич няма звук. Спират филма. Пускат лампите. Смях. И после всичко си тръгва ок. И Doubts e супер смешен филм. За първи път искам да закача Мерил Стрийп за ауспух на камион на Волф, докато не се ОТКАЖЕ.
После студ и градски транспорт за Борово. Отдавна не се бях возил. Хората се блъскат и гледат празно. Но затова пък винаги можеш да се сплотиш с някого в такава интимна обстановка. На връщане дори усетих поглед checking me out. I always get confused when this happens.
Меко бухване в хладни чаршафи. Скачам при вас …