Крачейки към Парламента тази сутрин, си представях, че се качвам някъде много нависоко, на витошки хълм, и поглеждам надолу към лилав мазутен смог, под който едва се виждат малки квадратчета , а съвсем не се виждат хората в тях и между тях. После си върнах мислите в смога и ми беше горчиво, задето ще продължавам да дишам невидимо лилаво чудовище.
На площада се появи един див българин с голямо „Горнобанско” шише, от което сипваше прясно мляко щедро на всички, съдейки по вида му, явно той или фермерката му го бяха издуили от нещо съвсем скоро. Беше мило, макар неувереността ми да пия от млякото на непознат човек. Такъв съм си аз, гьом. Гьом, разнасящ се на първата редица, поне докато диви хора не се емнаха, бясни, немислейки, че ще го премажат. И тогава се покатерих на паметника. И времето спря, само тук таме някое познато лице в тълпата, някоя бомба сълзотворен газ или разменена дума с приятно момиче до мен. Стоя статично, тъпо, не викам, не мога, не искам. Гледам побеснели хора как грозно крещят и се бият. И ми е толкова безразлично, един кол. Там е, но не е. Радваха ме единствено другите зелени хора. После полицаи ни разгониха. И си мислих за една шапка, за срядата, за някой, който никога не си вдига телефона и лъже, че червенокоса чипидейлка му е направила пиърсинг на зърното… и за мирния и агресивния протест. От първия определено няма полза. Моят е такъв. Практически е безсмислен. Но смислен е за мен, изключително. Той е моят начин да направя тих поклон, да отдам почит на горите, полята, реките и хълмовете. Освен обезумели хора и сив ден, виждах и тях. Просто затварям очи и те са пред мен, във въображението ми, и им казвам, че съм с тях. Това е като да свалиш шапка пред осъден на смърт преди екзекуция. Няма никаква полза, но е искрено и изпълващо. Бих отишъл до всяко дърво, да му говоря без думи, преди да го осквернят недостойни ръце с резачки. Някой по-мъдър от мен ще избере да го посекат заедно с дървото. Природата ще се радва по-скоро на това.
Протестът май поне едно нещо направи. Стопи ледовете и сега капки барабанят мелодии отвсякъде. Утре ще ми върви по вода.
Архив за януари, 2009
мирен поклон.заедно
януари 14, 2009Sissie thoughts after midnight
януари 4, 2009
Before sunset в два през нощта ме кара да летя. Говори с моите мисли и чувства, които сам не можех да изкарам преди. Аз пък му отговарям на тетрадката върху скута ми.
B.s. : Задоволявам едно желание и то просто възбужда друго. Desire is the fuel of our life. Ако никога не сме искали нищо, никога няма да бъдем щастливи. Да не желаеш нищо не е ли признак за депресия? Нормално е да желаеш. Будистите казват „Освободете се от желанието и ще намерите, че вече имате всикчо, което ви трябва.” – Да, но се чувствам наистина жива, когато искам нещо повече, над обикновените ми нужди за оцеляване. Красиво е да желаеж, независимо дали интимност с друг човек или просто чифт обувки. (тук идва историята с някакъв приятел, отишъл в Тибет, където будистки монах предложил да му направи свирка. desire.) To push your passion into action.
Аз : Desire gets you nowhere.
———
Айнщайн : If you don’t believe in some kind of magic or mystery, you’re practically death.
B.s. : Да живееш сякаш всеки ден е последният ти?
Аз : Заспалите и празни плъзгачи по инерция ще те мразят за това. fuck them. Искам красота, дори живот-секунда, само да е красив.
———-
B.s. : Хората скъсват, разделят се и забравят, като че си сменят марката на корнфлейкса.
Аз : Ето още едно sissie. Как да забравиш човекА, всеки е тъй уникален и ти си го обичал заради това. Незаменим. Сърцето ми е пълно със стаи. Всеки си има една и ще си остане в нея завинаги. Независимо дали е обърнал лице към стената и не ме вижда. Просто знам, че е там. Като в дом, през който е минал и аз съм го запазил такъв, какъвто съм го обичал, останал е там. В моя храм.
B.s. : Не можеш да замениш никого, but what is lost is lost.
Аз : Като слънцето, плъзгащо се по стената на стаята ми. Аз стоя тихо и го гледам как залязва зад блока отсреща, докато топлото му жълто петно намалява и ми се изплъзва с всяка секунда. Като дните, в които вървях с теб през поляна с глухарчета между панелките до Западен парк след училище, когато ни наблюдавах отстрани, обичайки мига. Като дъждовните ни пролетни искрени разговори вечер, в които бяхме най-близки на света, или като болезнената ти музика, като чувството, че мога да ти се обадя в 6.00 след безсънна нощ и да посрещнем заедно деня в 7.00 с теб. Като уханието ти, чистотата и спонтанността ти, като волята ти, като тихото усещане, гледайки те острани с приятелите ти да се смееш, в което съзерцавам нюансите на лицето ти и се чувствам изпълнен от това, че те намирам, познавам и по малко градя стаята ти с парченца мирна обич. Като тези всички и безброй други малки красиви неща, които ме карат понякога да ми липсваш. И ти, и ти, и ти, и ти … Красивите детайли от теб, които заснех с образ, звуци и докосвания, и ги пазя в стаята ти, за да стоят там вечно.
B.s. : Когато някой винаги е до мен, се задушавам.
Аз : Истински щастлив съм, когато съм със себе си и се намирам. Като сега. Но щастието е истинско, когато е споделено (каза Alexander Supertramp). Като хвана някого, когото обичам, за ръка и му покажа парче от моя свят, когато е красив, той,тя, то да го усети, да се усмихне, да ми даде от своята топлина, от света си. Да си лежим в тревата и да се усещаме, а после с обич всеки да продължи по пътя си, докато не се срещнем отново, и споделим красотата си, която сме събрали и прелива, за да е още по-силно и живо невероятното в живота ни.
…
shut down
