пусни си това
или
My Blueberry Nights – Cat Power – The Greatest
Някога, вече не помня кога, си намерих една китара. И с времето тя стана моята си китара. Дори в момента лежи на леглото до мен. С годините се научих да свиря на нея и сега съм ужасно добър. Имам си различни мелодии, но затова пък свързани от нещо много общо, явно съм създал … както казват – собствен стил. Всеки ден се мъкна с китарата, нося я навсякъде. И когато мога, дрънкам на струните - в кафе паузата, докато чакам метрото, въобще , когато нещо или някой не ме заглушава.
Чувствам се велико с музиката й. Сякаш ме изпълва и не се нуждая от нищо друго. Като най-добри приятели сме. Но не винаги е така … Понякога си омръзваме. И тогава ми се иска да има някой, който да посвири на китарата ми. Различни хора идват, опитват се, но вадят от нея фалшиви ноти или само като видят колко сложна е за свирене, дори не си правят труда да я разучат. Тогава се чувстваме самотни … Веднъж през лятото до мен в градината седна човек. Този човек взе китарата от ръцете ми, но това не ме смути … имаше някакво спокойствие в усмивката му, което ми вдъхна доверие. И той изкара най-красивата музика, която някой бе успявал да изсвири на моята китара. Беше почти перфектна. И за първи път се почувствах така щастлив. Останахме заедно до заранта, когато се разделихме. След това споменът ме топли дълго време. Сега различни хора идват при мен, захващат някакво присвирване и не звучи зле … но никой не стига майсторството на онзи …
Ако се огледаш, ще видиш, че всеки си има някакъв инструмент. Докато ходя по улицата, забелязвам все различни, няма два еднакви … някои хора ги държат гордо в ръце и ги обгрижват. Те ме карат да се усмихвам. Но от този тип са малцина. Повечето усърдно се стараят да ги скрият под дрехите си, да не би случайно някой да поиска да свири на тях. Други пък не знаят за какво служат и ги похабяват с всякакви глупави действия. „Не можеш да трошиш орехи с флейта!”, викам им, но кой ли ме слуша. А най-страшни ми се струват тези, които са си забравили инструмента някъде и изглеждат тъй празни.
Аз имам моята китара, а ти, вероятно твоята цигулка, барабани или маракаси. И когато се уморим да свирим сами на тях, колкото и да ги обичаме, искаме някой да посвири вместо нас с най-съкровените ни ноти. Но ще чуе ли някой някога наща музика, така както само ние я чуваме?
