писмо в бутилка

да искаш да се учиш от чуждите грешки е самоубийство на въображението. да правиш свои е да вливаш нови води в река.
да прекъснеш траекторията на лудостта си, за да се задържиш прав, е тъпо. остри са раните и едни кървят повече от други, по-садрани са и с повече чакъл, забит в розовото месо. белегът си няма близнак, както и грешките си нямат равни. кожата винаги зараства, а белегът остава, татус от красив неподражаем код.
никой никога не стъпи накриво със същата стъпка.
юнакът не стана юнак без рана.
молитвата му беше да не спира да пада.

хората по пътя ме пренасят по-далеч от самолета, колите, тировете и влаковете.

движението е бог и закон, на който се предавам без борба.
първо условие, за да Бъда и преБъда.
еднопосочен билет.

никой не се връща там, откъдето е тръгнал.
защото всяка сутрин разтяга крайниците си, а нощем танцува.
нозете му – все по-пъргави, а ръцете – все по-високо
дълбаят нови пътища в земята, свалят й небе.

5 март, първи тен за годината. кожата леко пари и е суха, но както се пее a kiss with a fist is better than none. антипатия към социални мрежи, антисоциални мрежи и градски транспорт за сметка на просторни ментални пространства без млетене на прежи. блуждаещ опит за калкулация колко броя чуруликания/фбукания са равни на един добър блог пост или иначе казано – как да акумулираме и задържим качествено енергията за експлоадиране в многоизмерен органичен оргазъм. такива въпроси вади пролетта, въпроси и кокичета. 

и миналият март остави часове с марта, чийто рожден ден тази година беше забравен, но това е без значение, когато животът се ражда всеки ден и се празнува със стъкло и слънце върху напечен камък на hometown соц паметник.

и миналият март подготвяше голямо пътуване. и той държеше в тръпчиво напрежение, както когато чакаш да светне зелено.

едно е ясно. аз съм сезонно животно. от онези, които с приближаването си, разхлабват мартеници.

c’est plus probablement qu’on est né seuls,
c’est presque sûr qu’on meurt seuls,
donc pourquoi célébrer nos anniversaires ensemble?

От нея можеш да оплетеш шал
и да го подариш.
Да я изпразниш
във или върху.
Да я завържеш на възел,
на който да тежиш.
А всъщност тя е онзи дирижабъл горе,
който зорко да следиш или пък заедно със да полетиш.

куче трафик лай
циганче в шинел
каруца шиба

от две очи
звучат два гласа
единия мълчи
за загнилата голота на прасковата
а другия
за ерозията по скалното й ложе

как не се пребих, нито веднъж не се пребих, а всеки момент щях да, не, просто щях да заровя лице в шумата и после да измия кръвта в реката. нямаше да усетя болка, а заслепение от стотиците хиляди слънчеви зайци, които забиваха лапи в гърдите ми, а ноктите оставиха тези белези. понякога чувах хора, после ги виждах и бързо ги прескачах, без да оставям въздух в очите им. калта ставаше прашна почва под скоростта на петите ми, петите ми, които отекваха в недрата й и тя ме държеше с твърдостта на майка. бягах от мръкване, не си оставях и дъх, за да не ме засмуче и смели в недрата си, където щях да остана в ужасена мазохистича смърт. сутринта ме спря с погледа на сърна. жадни са ми устните за водата ти, очите – за бляскавата слепота, нозете – за крепкостта ти, тялото – за студените ти обятия, сърцето – за плодовитостта, паметта – за забравата, гора.

има нещо необозримо и неприятно в измеренията днес. от събуждането ми. хвана ме както морско течение, още преди да съм се отвил и стоплил вода за кафе. всъщност не ме и остави да се събудя. засмука ме като малка рибка и ме заби на дъното на времето. двадесет и трети декември две хиляди и осма. дъно. днес е тогава и всяко движение е споходено от същата тягостна оловност на онази дата. като че ли никакви клетки по тялото ми не са умрели и нови не са се родили оттогава.

 този път няма да има новогодишен пост. всичко е ясно, а и ще се помни и без тaкъв.

ако на първи януари заима нещо ново, това ще бъдат земята и морето, а не годината.

тя се обновява месеци по-късно.

Любовта е перфектното противоречие. Първо вярвах, че за да се случи истински трябват само отдаване и свобода. Че пъкленият ми плътски инстинкт за притежание трябва да е хиляди километри заровен под тях и да се показва само, ако бъде повикан. А, оказа се, че за случването й алтруизъм и лъст не могат едно без друго, както и магнитът е невъзможен без северен и южен полюс.
Скубя косъмчетата на краката ти и ги свалям с кожата. Запушвам ушите си с връхчетата на пръстите ти, за да чувам само пулса ти. Сдъвквам устните ти и изпивам кръвта, стичаща се при спукването им. Запелвам завинаги моите о клепачите ти. Поглъщам стъпалата ти, така че да не тръгнеш никога. С едната си ръка стискам члена ти, а с другата скубя косата ти. И ще те държа така завинаги. Или поне до съмване, когато пускам теб и хващам себе си, за да не изчезнем съвсем един в друг, оставяйки само купчина от крайници без лице – ти ще скиташ призован от далечни бродове и ще говориш с непознати, а аз ще строя кули, ще дълбая тунели и често ще рисувам въображаемо следите ти. Докато и двамата се изморим толкова, че се върнем обратно в здравата хватка на телата си, където единствено намираме покой. Свещен покой, който скоро ще откупим трайно със смъртта, веднъж вземе ли телата ни.