писмо в бутилка

c’est plus probablement qu’on est né seuls,
c’est presque sûr qu’on meurt seuls,
donc pourquoi célébrer nos anniversaires ensemble?

От нея можеш да оплетеш шал
и да го подариш.
Да я изпразниш
във или върху.
Да я завържеш на възел,
на който да тежиш.
А всъщност тя е онзи дирижабъл горе,
който зорко да следиш или пък заедно със да полетиш.

куче трафик лай
циганче в шинел
каруца шиба

от две очи
звучат два гласа
единия мълчи
за загнилата голота на прасковата
а другия
за ерозията по скалното й ложе

как не се пребих, нито веднъж не се пребих, а всеки момент щях да, не, просто щях да заровя лице в шумата и после да измия кръвта в реката. нямаше да усетя болка, а заслепение от стотиците хиляди слънчеви зайци, които забиваха лапи в гърдите ми, а ноктите оставиха тези белези. понякога чувах хора, после ги виждах и бързо ги прескачах, без да оставям въздух в очите им. калта ставаше прашна почва под скоростта на петите ми, петите ми, които отекваха в недрата й и тя ме държеше с твърдостта на майка. бягах от мръкване, не си оставях и дъх, за да не ме засмуче и смели в недрата си, където щях да остана в ужасена мазохистича смърт. сутринта ме спря с погледа на сърна. жадни са ми устните за водата ти, очите – за бляскавата слепота, нозете – за крепкостта ти, тялото – за студените ти обятия, сърцето – за плодовитостта, паметта – за забравата, гора.

има нещо необозримо и неприятно в измеренията днес. от събуждането ми. хвана ме както морско течение, още преди да съм се отвил и стоплил вода за кафе. всъщност не ме и остави да се събудя. засмука ме като малка рибка и ме заби на дъното на времето. двадесет и трети декември две хиляди и осма. дъно. днес е тогава и всяко движение е споходено от същата тягостна оловност на онази дата. като че ли никакви клетки по тялото ми не са умрели и нови не са се родили оттогава.

 този път няма да има новогодишен пост. всичко е ясно, а и ще се помни и без тaкъв.

ако на първи януари заима нещо ново, това ще бъдат земята и морето, а не годината.

тя се обновява месеци по-късно.

Любовта е перфектното противоречие. Първо вярвах, че за да се случи истински трябват само отдаване и свобода. Че пъкленият ми плътски инстинкт за притежание трябва да е хиляди километри заровен под тях и да се показва само, ако бъде повикан. А, оказа се, че за случването й алтруизъм и лъст не могат едно без друго, както и магнитът е невъзможен без северен и южен полюс.
Скубя косъмчетата на краката ти и ги свалям с кожата. Запушвам ушите си с връхчетата на пръстите ти, за да чувам само пулса ти. Сдъвквам устните ти и изпивам кръвта, стичаща се при спукването им. Запелвам завинаги моите о клепачите ти. Поглъщам стъпалата ти, така че да не тръгнеш никога. С едната си ръка стискам члена ти, а с другата скубя косата ти. И ще те държа така завинаги. Или поне до съмване, когато пускам теб и хващам себе си, за да не изчезнем съвсем един в друг, оставяйки само купчина от крайници без лице – ти ще скиташ призован от далечни бродове и ще говориш с непознати, а аз ще строя кули, ще дълбая тунели и често ще рисувам въображаемо следите ти. Докато и двамата се изморим толкова, че се върнем обратно в здравата хватка на телата си, където единствено намираме покой. Свещен покой, който скоро ще откупим трайно със смъртта, веднъж вземе ли телата ни.

Вече юни е към края си, а времето за втори път този месец е септемврийско. Слънцето напича краката ми, опрени на парапета на балкона и тенът, разграфен с бели линии от сандалите ми, бавно се изравнява. При все това косъмчетата на ръцете ми настръхват, а от дълбоко в носа ми се задават течащи сополи. Витоша масивно ме хармонизира в далечината, резонира, карайки ме да се чувствам уверен, сякаш би понесла цялата ми тежест, стъпя ли върху й. Бихме се сраснали в една стабилна грамада за цяла вечност. Короните на дърветата зад Интерпред се полюшват от вятъра, опитвам се да се съсредоточа върху движението им, но винаги ми се доспива…някой ден ще успявам да се концентрирам.
Така належащо ми е трябвал ден, който не започва с ръка, вкопчена във Фейсбук коментар или ръка, уреждаща си среща в чата или по телефона или ръка, гризяща си ноктите или закъсняла ръка, натискаща копчето на асансьора на бизнес парка …
Добре съм. Усещам, че мога да бъда още по-добре.

Вчера бях поканен на вечеря у християнско семейство с пастора на протестантска църква. Те знаеха, че ще се срещнат с гей. И други две неща бяха предварително ясни : аз нямаше да променя техните възгледи, нито те моите. Отделих им три часа, за да чуя гледната точка на вярващи, разграничили се от фанатизма на православието. Да разбера защо е грях да бъдеш хомосексуален, има ли „освободени” от този „бяс” и как са се „излекували”.

Когато бях на 15, за първи и последен път в живота си се запитах дали сексуалната ми ориентация е редна. По онова време имах силно вярващ приятел, с когото четяхме Библията, опитвайки се да я тълкуваме правилно. Не след дълго самият аз почнах да се идентифицирам като християнин, защото намирах, а и все още намирам резон в принципите на учението. Наистина вярвах и търсех Исус. Но стигайки до момента с „мъжеложството”, неизбежно беше да не се поставя под въпрос. За щастие здравият ми разум навреме надделя над мозъчната промивка от манипулирани библейски преводи и така избегнах доброволното стигматизиране под камшика на канона.

Вечерта почна с приятен разговор за живота и ценностите, в който всички на масата бяхме единодушни. Продължихме в духа на съгласие до очаквания момент, в който ме насочиха към ЛГБТ въпроса. В случая искаха да им обясня смисъла от прайда. Уви, бързо се разбра, че оттам насетне аз ще слушам, а те ще говорят, и не възразих – по-добре беше да имат увереността, че те водят, за да получа оптимално неафектирано отношение и отговор на въпросите ми. Пасторът искаше да чуе, че съм гей, да узнае как съм станал такъв и прочее питанки, които после да обори по сценария си. Спазвах, доколкото успявах, емпатичен тон, почти сякаш заявявам желание да бъда променен. Признавам, беше трудно за пръв път в живота си да слушам лице в лице човек, твърдящ, че ставаш хомосексуален от бунт към обществото, или в резултат на насилие в ранна възраст. За малко да изгубя самообладание, когато събеседникът ми приведе примера с момче, отишло при него, за да се излекува, след като се било пренаситило от жени заради развратния си начин на живот и затова му се прищяло да разнообрази с „нещо по-твърдо”. Последният пример бе приет като шега, на която всички се смяха. Та, какво е смешното в това някой да се разболее? Нали за тях хомосексуалността е в един регистър с грях и болест. Не спирах да настоявам, че не познавам хора, които са „станали” лесбийки, гей или транс по тези причини, че аз самият за пръв път съм изпитал влечение към същия пол още на четири годишна възраст и питах дали може да се запозная с някой спасен. Отговор не получих. За сметка на това продължиха да ме убеждават, че аз не съм роден такъв, че съм „напълно нормален мъж”, че има много жени, неоценени от неверни мъже, които чакат свястно момче като мен. Чувате ли напушилият ме тихо в гърдите смях? Пасторът разгъваше софистиката си в лекция образни, метафорични и притчови убеждения, като реално казваше за 15 минути неща, които могат да бъдат вмъкнати в една. Аз го провокирах, уверявайки го, че вече съм чувал аргументите му и съм разсъждавал върху тях неведнъж. Това явно го разпали, защото извади Библията и разговорът ни доби още по-силен характер на лекция. За тези от вас, които не са чували концепцията, накратко тя е следната : човешкият род се е възгордял, поставил се е над Бога и за наказание Той е пуснал демоните, които, в моя случай са се опитвали да ме метнат още когато съм бил на 4 и аз постепенно съм им се вързал, оставяйки се да ме заблудят, че да си гей е ОК. Отново настоях, (и то съвсем искрено) че съм бил християнин и съм се усъмнил в сексуалността си, молил съм се и съм опитвал да опозная личността на Исус, че съм искал да бъда спасен, но нищо не се е променило. Отвърнаха ми, че явно съм бил недостатъчно достоен, за да се удовлетвори молбата ми за спасение. Както те можели да пращат молби на премиера и той да ги получава, но да счита, че не са изпълнили условията, за да бъде искането им удовлетворено. Тук не мога да не си задам въпроса не е ли възгордяване да отсъждаш, че някой е недостоен за Христовата любов и да твърдиш уверено, че същият този не се моли правилно, щом е останал гей? Не противоречи ли това на основополагащите християнски идеи? Разбрах също, че само жена и мъж могат да се врекат пред Бог. Мъж и мъж, или жена с жена няма да бъдат признати от всевишния, тоест по подразбиране те не са способни да се посветят на някого и да го обичат със съзнание и сърце, защото рано или късно „страстта” на единия от двамата ще пресъхне и той ще абдикира. Here I’m waving the white flag, babe. Такъв аргумент е също толкова логично обоснован, колкото и забраната да ядеш свинско, тъй като било мръсно – и двете са със стойността на кух канон. Също така ме уверяваха, че да си крадец и прелюбодеец е „еднакво серозен грях” с това да си хомосексуален. Продължавах да ги питам къде мога да се запозная с „излекувани” вярващи, каквито те твърдяха, че познават лично и един от тях дори скоро щял да се жени, но отговорът остана същия : първо да посещавам християнското им училище и впоследствие, присъединя ли се към църквата, ще мога ги срещна . Загатнаха ми, че ако ме запознаят, биха компротирали въпросния човек пред останалите членове на църквата. Отново не мога да не се запитам, не е ли идеята на общността им да се подкрепят един друг? Останах си с потупване по рамото и препоръка да се срещнем отново. Защото може, защото трябва да ми бъде помогнато и дълбоко в себе си аз съм „нормален”.

След тази вечер смисълът в дебатирането с лидери на църкви като православната, католическата и българската протестантска ми се губи съвсем. В тяхната позиция по ЛГБТ въпроса няма дори опит за рефлексия , напротив, убежденията им се градят върху възприета догма, която не подразбира християнските солидарност и любов. Те завоалират директната омраза на неонациста, размахвайки Библията, според чийто стигматизиращ закон, ако не се промениш, ще завършиш в огненото езеро. При все, че днес по света съществуват множество църкви, признаващи хомосексуалния брак (http://gaylife.about.com/od/religion/a/gaychurch.htm), трудно ми е да идентифицирам провъзгласяването на една или друга против като нещо различно от необяснимо пристрастие и откровено слабоумие.

Още по темата :

http://en.wikipedia.org/wiki/Christianity_and_homosexuality

Страстта вехне под нехайството на секундите от годините.
Който не познаваш времето,
Научи ме
какво беше да Обичам,
както забравих, че мога.
Дали бе като жмичка от изплъзнало се
между пръстите Лято?
Като катранено петно от масло
по петите, поени в на влаците браздите.
Дали … ?