писмо в бутилка

Diario de una ninfómana

Прибирам се в България и даскалката ми по математика ми звъни, че випускът се събира да правим контролно. Незнайно що, то е в Пловдив. Отивам на гарата, но на перона високоговорителя съобщава, че Лили Иванова, която е пътувала във влака София-Пловдив-Истанбул, се е простеляла в тила, в купето си, и затова влакът е отменен. Кеееф! Марта /Радева/, която й е лична асистентка, остава без работа и събира сценичните й дрехи от една тоалетна, такава тъжна, и Марта, и тоалетната.
Рая е мацка и се слага на един мърльо. Шъ я бием, Яно.
Събуждам се, Стефан ми пише, че „ме има в „Капитал”. В Гугъл срещу годината на раждане на Лили Иванова няма нищо. Марийка ми мрънка/плаче в мейл. В 11.00 небето е студено синьо и има луна. Тъпият кондуктор ми подупчи гадно билета и ми открадна едно пътуване. Ще има възмездие, вече чувам изстрел и виждам заглавие в утрешния вестник „Крал Алберт се самоубива във влак до Брюксел, умира на 45 години. Всички контролни по статистика до края на века са отменени. Траурът продължава до второ нареждане”.

Заспивай, малко човече.

Нищо не правя днес, но не съжалявам.
Не, излъгах. Събудих се в 10.30. После в 12.00. После в 14.00. Откъснах се от леглото, измих чиниите, взех си фотото и излязох. За пръв път ме гря слънце, от не знам кога. Снимах патки край езерото и си мислех колко е хубаво, че всеки уикенд има деца скаути. Усетих и, че е есен. Прибрах се да уча, но пак излязох да си купя царевица и домати. Като се връщах от магазина без торбичка и тамън да ми падне нещо от ръцете, си мислех как едно вече пораснало дете скаут, винаги би ми помогнало да си отворя входната врата, или би ми подържало кашкавала, докато си извадя ключовете. Да, и кашкавал си купих. Не, гауда, тук няма кашкавал. Направих салата. Изядох я. И ми беше хубаво. Исках да ми е още по-хубаво. И си пуснах Eternal sunshine of the spotless mind. Прекрасен. И ей сега, обещавам, почвам да уча. Аз съм много лоша инвестиция. Но не съжалявам.
Мисля си за Валенка и за Бо Приказка, но още не мога да им пиша. Ще дойде време и за това.

Дълбоки, тъмни, сини, ледени
води.
Сякаш като се изкъпеш в тях, ще свалиш всичко мръсно от тялото и душата си. Небето нощес е като тези води. Луната сияе над езерото, в което плуват два лебеда. Звездите са зимни. Кристализират.
Облаците се гонят диво. Отнасят лунния покой. Летят под френетичните, езични удари на тъпана, огласящ далечна девствена гора. Там самодиви заклинават, танцуват в ритуал, далеч от хорски смях и жал.

и белгийска куртоазия

Главата си я откачих и я включих за нощна лампа. Ток повече не й тече.

24 часа канабис е 20 евро билета. за двама. пратката е от Юго, съсед конгобелджън.

Добър вечер и параноя, скачане на фаянсов батут и кротко повръщане до второ нареждане.
/юго от две дръпки бяга да кашля нежно на сестрата нощна смяна/

Добро утро. какво е днес? днес е нищо. Свий един. Последния. йейойее. В някоя следваща сутрин се събуждам все още напушен, но не и high и искам само да излезна.

Вън съм. Мразя се, че съм свиня. Правя кросчета около езерото. Плувам. Спя нощем. Цели два поредни дни.

Идват ми идеи и бягат. Вълни, които не яхвам. Оставят телата си в главата ми, но душите им излитат заедно с мигновеното ми вдъхновение.

Главата ми, главата ми

между чинарите по иван вазов.

над дървените колежанчета, които се правят на американчета.

под водата гледа на плувците телата
и нощем ми слиза между краката.

в отегчението и игнора, защото от 2 седмици не иска да се запознава вече с никой,
защото Никой няма време, няма място, няма душа да стане Някой.

Главата ми онлайн – само по жицата понякога се сгрява, но символи, войсове, байти, гигабайти, не правят фоерверки в косата, и се дискънектвам в името на нищото /което е по-добро от нещото и още по-добро от всичкото/.

Главата ми онлайн пак си бууква билет,
билет за матрака, нашия, без пружината,
на който няма да се събудим по-рано от пет.

Главата ми на пътя към където ни закара стопа.
Главата ми на околосветско.
Главата ми вкъщи.

в блато от леност и минало свършено.

тази сутрин в джаза гълта кафе,
дълго, от джезве,
*лепѝла, не подушѝла спане.

*

Хората се веселят навън в улиците. Цял ден караха колела, каляски, цяла нощ пият, както само веднъж в годината. Аз гледам зарята през прозореца и танцувам със себе си в задния двор. На песен, която ме правеше, която ме прави
с в о б о д ен.

Писмо в бутилка пиша всеки път, щом искам да освободя някоя от огнените топки, заседнали в гърдите ми. Тогава отивам до реката. Най-често клатя крака, седнал на високия мост над нея или лежа в тревата по бреговете й. Ходя там най-често по залез. По течението на тази река винаги е лято и залезите са късни. Вадя смачкан лист хартия от задния джоб на панталона си, и докато го пълня с думи, пукащ шоколад милка искри в устата ми. Песъчинките се нижат през тесния стъклен отвор и се трупат, освободени в новия си затвор. Пурпурният бог прави последен реверанс и малко преди да се оттегли съвсем в тъгата си, пъхам свитото писмо в стъклена бутилка, затапвам я, мятам я с все сила напред и я гледам как се отдалечава, понесена от посивелите вълни, докато не изчезне съвсем от поглед. Остава само тишината в ромона, гаснещия хоризонт и резонирането на щурците.

Десетките, стотиците бутилки, намерени или не, вече са навсякъде по света, пътуват с други реки, вливат се в океани. Сега стягам багажа си и скоро ще тръгна на път да търся хората, открили мое писмо. Ще спра да изпращам, щом стигна до последното прочетено.

цигари, вино, празна мисъл на чужд език. защо стоя срещу вас и се усмихвам, когато искам да крещя, да тичам срещу вятъра. да ровя с пръсти в пръстта. да легна в земята. да чувам само свистенето и тишината. да убия болката.

мръсни сте, мръсен съм и аз.

лъжа е. мразя се. загубен съм, не се познавам. познавах ли се някога …

Заведи ме вкъщи, сърце.

Аз съм кал.

Чиста кал. И бисър, остър студ,

кристализиращ във вените ми, в дробовете ми, в погледа ми.

Високо, далеч от шум, в планините,

заведи ме вкъщи, до небето, до безмислената памет,

направи ме едно със земята,

с миризмата на пръст и топящ се сняг,

сърце.

полюшват се тревите

от дъха на мъже

„Да умираш от носталгия по нещо, което няма да изживееш никога.”
Това е коприна.

Във времето ни няма място за сълзи. Освен когато се отронват от красотата. Защото е толкова прекрасна мисълта, че ти си във света. Знаеш, ние сме под слънцето и се смеем, и балони летят, и е ярко. Само затвори очи.